Блог на Калин Василев

Весела Коледа, скъпи читатени на този блог!

Нека на този светъл ден бъдем хора, вместо победители,
да бъдем честни, вместо безразлични,
да бъдем сърдечни, вместо да мислим лошо,
да притежаваме толкова обич, колкото и съмнения,
ако бъдем щастливи, вместо ядосани,
Ако изпълним и мислим по този начин, може би сме по-добри хора!

Сбогува се … и тръгна към своя последен път. Бе жизнерадостен, весел и винаги усмихнат. Една усмивка, която задължително те обземаше, когато бе с теб.
Движеше се от една надежда – надежда, която му позволяваше да се бори с всички сили толкова време. Копнеж, който не му позволяваше да се откаже и въпреки всичко винаги гледаше напред.
Чувствата му бяха искрени и дълбоки, искаше да бъде щастлив. Щастие, което граничеше вече с невъзможнотo.

Заедно с него си отиваше и щастието, и надеждата, и копнежа. Бе готов да жертва всичко в името на щастието, но разбра, че това вече е невъжно. Сякаш нещо умря в него. Не искаше да вижда, не искаше да яде, нито да чува.
Света за него свърши…

Миналият месец посетих едно от местата, където израстнах. Където като малки ритахме футбол, играехме на народна топка и “Стражари и апаши”. Време, когато компютър беше блян и да играеш на криеница до 22:00ч. бе на първо място. Време, когато не се притесняваш дали някой ще те нападне в тъмното или ще те блъсне някой луд шофьор на улицата.
Но в какво се бе превърнал този детски кът, запазен със своето очарование в моята памет ?
Препълнени кофи с боклук, които “бълваха” ужастна миризма, носеща се из целият район. Найлонови торбички, битови отпадъци и мръсотии – това, бе само част от днешният пейзаж. Разхождах се и не вярвах на очите си.
Стигнах до мястото, където преди доста години играех като вратар в организираните мачове. Образната врата, разположена между две дървета все още бе там. Но до едното от тях видях употребявана спринцовка и игла, навярно от някой наркоман. Ужасих се. На това място ние играехме през своето детство, а сега се бе превърнало в “сметище”.
Никой не го бе грижа и на дали някой в днешно време помни, че това място е събирало деца едно време. Е, може би, ще се запази с нашите спомени и спомените на нашите родители, баби и дядовци. Но не мога да спра да се питам защо се случва всичко това ? Никога не сме могли да ценим природните богатства, които имаме. Защо не можем да създадем условия, каквито сме имали като малки за нашите деца?. Не по цял ден да седим за компютъра, а да дивеем и вълнеем навън, да играем до тъмно на народна топка или “стражари и апаши”. Вместо това седим и играем Counter-Strike, WarCraft и FIFA.

А какви са Вашите детски спомени ? Дали и при Вас “картинката” е същата?

С разходката до Триград посетихме и две пещери. В този пост ще се запознаете с “приключението” по изкачване на Дяволското гърло.
Ето и малко информация за нея:

Дяволското гърло е пропастна пещера, която е формирана в следствие пропадането на земните пластове. Пещерата е разположена на 1,5 километра северно от село Триград в Триградското ждрело в Родопите. Основната ѝ част е заета от голяма зала, в която се намира най-високият подземен водопад на Балканския полуостров.
Името на пещерата идва от формата на входа, наподобяваща дяволска глава. Пещерата се е получила от река, падаща под земята от 42 м височина, образувайки огромна зала, наречена Бучащата зала. Дължината и е 110 метра, ширината – 40 метра, а височината и достига до 35 метра. Това е най-голямата зала в Българските пещери след входната зала на Деветашката пещера – в нея може да се побере катедралата “Св. Александър Невски”. От входа е направена изкуствена галерия с дължина 150 метра, през която се достига до основата на водното течение. Оттук 301 стъпала нагоре извеждат покрай подземния водопад до повърхността. На близо 400 м от входа на “Дяволското гърло” водите на подземнотечащата река се губят в сифон-галерия. Дължината на сифона е повече от 150 м, а след него по 60-метрова галерия подземната река напуска пещерата и излиза отново на повърхността през пещера.

Преди да започне и самата обиколко на пещерата един от водачите ни разказа малко за самата пещера.

По време на изкачването на 288 стъпала се опитах да направя няколко снимки. Не беше много добре осветено в самата пещера. Има създадена и мемориална плоча на двамата загинали водолази, които са се опитали да изследват пещерата.